Материалът е продължение на темата „10 причини политическата класа да не реагира на…“
Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. Това е мисъл на академик Николай Хайтов. Струва ми се, че тя напълно важи за нашата политическа класа, която не само че не иска, но и не може да подобри живота на хората.
Но първо да направя едно уточнение. Уважаеми мои читатели, извинявайте, че напоследък често присъствам в публичното пространство с позиция по значими обществено-политически проблеми. Стремя се да споделям онова, което мисля, което ме тревожи. Зная, че има хора, които не харесват какво пиша, но аз така разбирам нещата, така обяснявам. Испанският философ Ортега-и-Гасет в произведението „Що е четене” напомня, че всяко изказване е с недостиг – казва по-малко от това, което иска и с излишък, защото дава да се разбере повече, отколкото е било намерението. Считам, че вие, моите читатели, сте достатъчно интелигентни и прагматични сами да „отсявате” написаното и да си правите съответните изводи.
Какви са ми основанията да смятам, че нашата политическа класа няма капацитета съществено да подобри условията на живот в страната?
- Политическата класа живее в един измислен свят, при правила, които важат само за тях и нямат реална представа за истинското положение на българския народ. Не са чели „Приказка за стълбата” от Смирненски, за да видят каква промяна настъпва у тях, като начин на мислене, когато отидат във властта.
- Няма разделение на властите в България: на законодателна, изпълнителна и съдебна. Не е приложена идеята те да са независими една от друга и взаимно да се контролират и допълват. У нас законодателната власт е подчинена и зависима от изпълнителната, а съдебната система е неефективна и конюнктурна.
- Представителната демокрация в България, не е представителна. Както знаем, демокрацията бива пряка и представителна. Тя е пряка, когато всички граждани участват в гласуването и в процеса на вземане на решения – напр. гласуването на националния референдум. По правило модерната демокрация е представителна, т.е. различните социални групи излъчват свои представители, които да защитават техните интереси в държавната власт (в парламента) или пък пряко избират човека, който да ги представлява (президента). Партиите са най-популярната форма за това представяне на групови интереси. Така ли е на практика? Как партиите и избраните представители защитават интересите на гражданите? Напротив, те по-скоро изразяват интересите на един малък управленски елит. Има изследвания (напр. класическото изследване на Р. Михелс), които ясно показват, че партиите започват да се централизират, бюрократизират и да излъчват малка група ръководни дейци, защитаващи по-скоро личния си интерес, отколкото интереса на членовете и симпатизантите на партията. Къде са новите лица? Как депутатите защитават интересите на избирателите си? А гласуването на законите без необходимия кворум, гласуването с чужди карти в Народното събрание, неефективната им конкретна работа, дългите ваканции и т.н. правят нашата представителна демокрация непредставителна.
- Няма върховенство на закона (законът над всички). Изпълнението на законите не се контролира, камо ли да се прилагат.
- Решенията се вземат в партийните централи, от председателя, той дори нарежда и на депутатите за какво и как да гласуват.
- Депутатите вероятно са си платили избираемото място и полагат неистови усилия бързо да си възвърнат умножено много пъти това, което са дали.
- Депутатите знаят, че са временно на този пост, бързат да заграбят каквото могат, защото утре ще бъде друго. Разбира се, има изключения, сещам се за един депутат от една политическа партия, който още от Великото народно събрание е неизменно в парламента, дори в ръководствата…
- Персоналната отговорност се размива, законите и основния ни закон Конституцията са направени така, че да има вратички за измъкване, да обслужва управляващите.
- Всички политици са зависими от своите „патрони” от сенчестия бизнес (като не само го поощряват, но и те самите са в него), от мутренския бизнес и не само.
- Политическо дебелоочие – винаги търсят вината за провалите другаде, не в себе си, не поемат политическа отговорност, не си подават оставки.
И съвсем накрая, успехът на националния референдум е на всички български граждани, за първи път бяха граждани по действия (като носители на права), а не като поданици и електорат, и поискаха решителна промяна. Разбира се, трябва да отдадем и дължимото на инициатора Слави Трифонов, неговия екип и доброволците, които събраха подписите. Дано се продължи напред следващия път да си свършим както трябва работата, да си напишем „домашното”.
Аз си оставам престъпен оптимист!
Вярвам и се надявам, че нещо ще се случи, ще настъпи промяна. Природата не понася бездействие!