Както и друг път съм подчертавал, всеки човек е ценност не само затова, че се е родил, но и социално същество. Иска да бъде харесван, обичат, тачен и т.н. Наскоро по повод на рождения ми ден и 70 годишния юбилей и аз отново се почувствах като значим, важен човек. Получих пожелания, поздравления, за които благодарих сърдечно. За мен е чест!
Какви са ми основанията да поставя темата за обсъждане?
- Свикнал съм да говоря и пиша това, което мисля.
- Имам свое разбиране за всичко, което ме заобикаля.
- Не мога да се освободя от „учителското” в себе си.
- Нося ”контрера” в същността си като личност.
- В живота е така, ако прецениш, че нещо, което е положително, си заслужава да го следваш, правиш го!
Нека да припомня, че на тази тема писах преди две-три години за публично обсъждане (виж. ”Дигитална утопия” в моя сайт).
Ще разделя пожеланията в три групи:
- Първата бих ги определил като: безлични, формални, протоколни пожелания.
- Втората – отлични пожелания, съдържателни, но не адресирани лично.
- Третата – пожелания, които както се казва идват ”отвътре“ (те са най-много).
Пак ще повторя, за мен е изключителна чест, че хора от различни поколения ме уважават и ценят достатъчно, за да бъда поласкан.
Вземам повод от едно пожелание ”Честит рожден ден” – така, както е изпратено. Авторът е ученик, на когото съм преподавал четири години по философия. И така се подредиха нещата, че на същото момче давах (не само аз, разбира се) много възможности, за да му бъдат задоволени по-висшите потребности, а именно творческата изява.
Какво си мисля, как разсъждава това момче?
- Шишков вече не ми е учител и затова формално ще му честитя рождения ден.
- Ще го поздравя, защото и той ме поздрави за рождения ден.
- Не може да преодолее гордостта и да се обърне към мен така, както се е обръщал много години: г-н Шишков, г-н Учител, г-не и т.н.
- Като действащ учител толкова много съм го уважавал, защо трябва и сега да го правя?
- Той е това, което е, не защото аз и другите учители сме съдействали да върви напред, а защото сам си е извървял този път. Достатъчно интелигентен е, способен, както се казва, приема се от „Голямото Добро утро”.
И съвсем накрая, все си мисля, че това момче, както и всеки човек, когато се обърнеш към него лично, по име (обръщението ми към учениците беше поименно), длъжност, звание, почитането е двойно, няма как да не се почувства поласкан. Всеки човек цени името си. Нямам спомен през всичките тези години да съм отправил пожелание за рожден ден, сватба, друг радостен повод, без ЛИЧНО да съм се обърнал (всеки може това да го установи от Интернет пространството).
Коронавирусът, оставяйки ни вкъщи, ни дава много време за размисъл. Защо, не?