Снимка: aig-humanus.blogspot.bg
В предишната статия засегнах темата за Вечните истини и (не)сигурните неща от живота. Хората често генерализираме (от частното правим обобщения за цялото), „лепваме етикети“. Те се превръщат в истина (да съответства на действителността, според Аристотел) и се приемат като даденост, която не се подлага под съмнение. По същия начин се генерализират общонационални характеристики.
Кои са „етикетите“ които си слагаме или ни слагат на нас, българите, като нация? Какво говорят/-им за нас? Кое е истина и кое са само предразсъдъци? Можем ли да ги променим?
- „Овцестадно” чувство на търпение, „малодушие”. Може би 180-годишното владичество от Византия, още близо 500 години от Османската империя е развило у нас това чувство. Имаме и поговорка „Преклонена главичка, сабя не я сече”. Но това може да се промени.
- Малко или много всеки българин носи в себе си „байганьовщината”. Търсим интереса, келепира, сметкаджийството, което разбира се няма нищо лошо, стига да не е за сметка на щастието на другите.
- „Българите сме много любезни, когато не ни е работа“ – чужденците ни го казват непрекъснато. Дейвид Лопес – американец, учител по английски език в продължение на две години в нашето училище, многократно ми го е заявявал. Освен това казваше, че в „училище има хора, които много говорят, но не правят нищо”, иначе са гласовити и непрекъснато напомнят за себе си (съгласен съм).
- Каквото е нашето отношение към ромите (циганите), такова е и отношението на европейците към нас. Това също може да се промени!
- Българинът, когато отиде да почука на една врата, за да му бъде свършена някаква работа, се държи или като молител, или като скандалджия. Като молител, защото не си знае правата, като скандалджия защото ги знае. По-скоро постъпваме като молители, вместо като граждани, носители на права. Все още гражданското общество се отлага за неопределено време. Асоциираме себе си по-скоро с населеното място, в което живеем, а не като граждани. Имаме по-скоро етническа идентичност, а не гражданска.
- Днес на мода, на преден план се афишират парите и властта. Парите и властта те правят силен. Не интелекта, усилията, предприемачеството, общоприетите морални ценности.
- Изповядваме разбирането „По-добре късно, отколкото никога”. Има и друго” – „По-добре късно, отколкото още по-късно”. Философско е!
- Средствата за масово осведомяване всеки божи ден ни занимават с лоши новини. За тях добрата новина е лошата новина. Цензурата и автоцензурата са на преден план във всички средства за масово осведомяване.
- „Чуждо поклонничество“. Преди промените от 1989 г. „големия брат” беше Съветския съюз, сега САЩ, НАТО и Европейския съюз.
- Самият аз продължавам да се възприемам като „престъпен оптимист”. Мисля си (и се надявам), че в близкото бъдеще ще сме свидетели (живот и здраве) на поне шест неща:
- Нещо ще се случи (не зная какво), но то ще обърне нещата на 180 градуса.
- След три до пет години ще станем Президентска република. Нищо добро не ни се случва сега в парламентарната република, в която отговорността се размива, никой за нищо не е виновен. Сегашната т.н. политическа класа ще отиде в небитието, ще дойдат нови, необременени, млади хора.
- Най-голямата, надявам се най-силна „партия”, партията на българските пенсионери може да преобърне не само политиката, но и положението на целия български народ. Защо не? Какво чакаме?
- Студентите. Не мога да ги разбера. Те са най-будната част от народа. Те винаги са носители на новото, промяната. Какво чакат още?
- Ракийката на българина няма как да „изчезне”. Намерението на Европейския съюз да премахне или ограничи домашното производство, ще бъде равно на революция. Пак се връщам на това, което всички вече го знаем, че българската политическа класа не можа да защити националните интереси. Така, както са го направили гърците, испанците, поляците и т.н.
- Няма колективна воля (желание) да се спазват установени правила – един път като общество, като българи (в чужбина спазваме, но при нас в България не го правим), втори път като общност и трети път като индивиди. Свободата я приемаме не като отговорност, а по-скоро като свободия, слободия.
За какви други „национални“ черти се сещате?
Какво можем да променим?