През 2006 г. дъщеря ми и зет ми, които бяха учители в СОУ с. Сатовча, заминаха за Испания да работят там. Оставиха ни двете си деца, моите внуци, да се грижим за тях. Слави беше ученик в първи клас, а четиригодишният Калоян посещаваше детска градина. За нас, като родители, беше много тежък момент заминаването на децата зад граница, но още по-тежко се отрази на внуците. Настъпи психологически срив, дори и двамата се разболяха. Тези обстоятелства ни накараха да бъдем по-внимателни, грижовни и по-отстъпчиви към децата. Това, разбира се, доведе до друг проблем – децата се разлигавиха.
Един ден, връщайки се от детска градина, с голяма изненада установихме, че Калоян показва среден пръст, когато му се откаже нещо (научили са го другите деца). В такива моменти всички знаем как се постъпва в България – шамари по дупето, по пръстите и т.н. Веднъж Калоян риташе топка у нас, в хола. Казах му да не рита, че ще счупи телевизора. Той ми отвърна „Пука ли ми”. Получи си го… последва реакцията от негова страна – среден пръст (и аз си го получих). В такива моменти детето се разплакваше и много ни разчувстваше. Всички баби и дядовци знаят какво означават сълзите на внуците. Но трябваше нещо да направим, за да отучим Калоян да показва среден пръст. Ние, с жена ми, се видяхме в чудо, не знаехме какво да предприемем и как да постъпим.
В един момент ни хрумна „гениална“ идея. Решихме вместо бой, да показваме голяма обич, целувки и прегръдки. Лично отидох да взема внука от детската градина и влизайки в къщи, го „предизвиках”, за да видя ефекта от нашата идея. Разбира се, отговорът не закъсня – среден пръст. Подгоних го из стаята, хванах го и започнах силно да го прегръщам и целувам с репликите „Ох, на дядо хубавеца! Много те обичам така, по този начин. Хайде покажи пак…” С ужас установих, че ми показа среден пръст не само с едната, а с двете ръце. Отново целувки, прегръдки. Като си дойде жена ми от работа го похвалих,че вече с двете ръце показва среден пръст. На другия ден сценарият се повтори. На третия ден обаче Калоян вече не показа среден пръст и завинаги забрави навика.
Извод:
Побоят на деца, не само че не е за предпочитане, забранен е, но и не решава проблемите. Като че ли само ние в България го правим. Примитивно вярваме, че биологичните родители винаги мислят доброто на децата, нанасяйки побой над тях. За съжаление, тази практика все още се среща и в училище. Хубавото е, че в новите нормативни документи детето се разглежда като субект, т.е. като носител на права.
Добре би било родителите да се вслушват в съветите на психолозите, специалистите, учителите и да не прибягват към побой над децата си, когато искат да решат един или друг проблем. Да разговарят с тях, да ги разбират адекватно.
Вие как постъпвате в такива случаи?
Здравейте, г-н Шишков. Поздравления за споделения от вас опит. Бих искала обаче да споделя моя опит от позицията на родител в случая и как аз постъпвам в такива ситуации.
Съгласна съм с тезата, че децата трябва да се възпитават „в“ и „с“ любов, но (винаги има едно „но“), за съжаление ние днешните родители живеем в едно не добро време, време разделно. Живеем в един свят, в който всеки един наш ден е безмилостна и жестока борба за оцеляване. Изнервени сме, нямаме време за нищо, нямаме време за дълги обяснения и т.н. Всеки един от нас се е сблъсквал с проблема-детето псува, говори глупости, показва неприлични жестове. Във всеки един момент аз лично реагирам по различен начин, в зависимост от това как е минал денят ми (в колко институции са ми скъсали нервите, колко проблема е трябвало да реша, за да живеят добре децата ми… или денят ми е бил спокоен). Понякога викам, защото нямам нерви да обяснявам, понякога обяснявам, понякога просто подминавам, без да обръщам внимание. За сега поне не съм използвала физическо насилие, въпреки че по някога има и добър ефект (аз лично съм изяждала по някой шамар, който на този етап смятам, че ми е помогнал да израстна като една достойна личност), но в повечето случаи признавам си – викам и се карам, не защото не искам да обяснявам, а просто защото нямам сили, с цялата идея да осигурявам добро бъдеще на децата си. Сега някой може би ще каже, че децата не са виновни, нооо и аз не съм виновна, че живея в такова време, принудило ме да реагирам така. Може би г-н Шишков от позицията на годините, вие – бабите и дядовците сте по-спокойни, по-уравновесени и имате възможността, времето и нервите да се справите по-добре от нас. Със сигурност допускаме много грешки, но никой не е съвършен. И на края ще кажа, да бъдем живи и здрави, пък каквото сабя покаже. Все пак смятам, че децата трябва да бъдат отгледани и възпитани с многооо любов. От друга страна пък трябва да бъдат подготвени за суровия живот. Навън няма кой да ги обича, ще им викат, ще им се подиграват, ще ги унижават. Охх сложно е :))
С най-дълбоко уважение към Вас!