Бях в седми клас, когато закъсах по математика (хич не ми вървеше) и учителката ми искаше да ме остави на изпит. Междувременно ми препоръча да отида да уча в Кюстендил за готвач, приемали от седми клас. Не зная тогава защо не съм я послушал, но ако бях завършил за готвач, сигурно щях да бъда много добър. Но какво да се прави, взех, та станах учител.
Дали обаче това съм го мислил? Не, разбира се. Обещах си, че като завърша осми клас, ще отида да уча в училище, където няма да има „много” математика (по обясними причини). Така се озовах в Ихтиман – Средно професионално техническо училище (техникум) по земеделие – СПТУ.
Защо там? В моето родно село Крибул имаше „само” четири престижни длъжности: кмет, двама учители, бригадир и пъдар. Навярно тогава съм мислил по следния начин: „Учител не мога да стана, кмет също, пъдар – не желая, остава бригадир.“ Та затова се озовах в Ихтиман.
И така, това беше първото истинско, голямо предизвикателство. Отиването в големия град, срещата с непознати съученици от страната, неизвестното, безпокойството, първите трепети, очакванията си бяха сериозни изпитания.
Техникумът – в пълния смисъл на думата техникум – разполагахме с 800 декара земя, която се обработваше от учениците, кравеферма, овцеферма, свинеферма, птицеферва, лозя, трактори, комбайни. Храната ни беше безплатна. Бяхме с ученическа униформа, с която много се гордеехме.
Първите месеци прочетох повече от 30 книги. Библиотекарката ме поощряваше, но и ми напомняше, че трябва и да си уча уроците.
Запомнил съм няколко знакови преживявания: посещение в Пловдив – захарната фабрика; поход по стъпките на Ботевата чета; екскурзия до Варна; прокопаването на водопровода на язовир „Искър” до вилата на техникума (вилата впоследствие стана резиденция на Тодор Живков); избирането ми за комсомолски секретар в трети курс.
Бяхме много задружен клас, със сърдечни, приятелски взаимоотношения, без някакви фрапиращи конфликти.
Първата ни среща беше след пет години 1972 г. в гр. Момин проход, втората на 35 годишнина в Ихтиман и сега третата – на 50 години.
Ето писмото, което получиха всички съученици:
Здравейте (поотраснали) съученици, приятели!
Как сте? Болежки има ли? От кога не сме питали, не сме се чували и виждали? Какво от 50 години (за някои 15 г.)! Не може да бъде, та я кога беше 1968 г., когато завършихме успешно средното си образование. А бяхме не само млади, непринудени, естествени, жизнерадостни. Освен че бяхме най-хубави (спорно е дали момичетата ни бяха по-хубави, май- те бяха. Няма как иначе, проф. Божидар Димитров твърди, че през България са преминали повече от 58 народности, няма как да не е останало нещо, да не е станала „закваска”, за да бъдат българските жени най-красиви), най-задружни, но бяхме и най-сърдечни приятели.
А как се заричахме да не се забравяме, дори на сватби да се каним и не само.
Искате ли да се върнем в онези славни времена, когато не само смело следвахме мечтите си, за да помним сега!
ЗАПОВЯДАЙТЕ НА СРЕЩА В ИХТИМАН!
Срещата се случи. От 24 поканени, дойдоха 21! Една съученичка не можахме да я открием, на друга в последния момент се случва нещо неприятно и третата покана остана без отговор. Събрахме се, видяхме се, не можахме да се познаем, говорихме си на воля, веселихме се до среднощ. Подарихме си един невероятен празник.
На другия ден отидохме в техникума. Сега вече Професионална гимназия „Васил Левски“ с три профилирани специалности: икономисти, механици и оператори в шевното производство. Посрещнаха ни изключително сърдечно и радушно. В модерната им интерактивна многофункционална стая станали на крака и с ръкопляскания ни очакваха учителите и учениците. Директорът, г-жа Оташлийска, откри срещата, поздрави ни, след което даде думата на мен, като един от организаторите. Споделих чувствата и вълненията. Разговарях с учениците, дори ги „изпитах”. Подарих моята книга на едно момче, Иван, което най-добре се справи със зададените от мен въпроси.
Домакините, в лицето на колежката Силвия Баташка, представиха история на училището във връзка със 75 годишния юбилей, проведен преди 4 години. По време на представянето деца играха, представяха модерни танци и хора, модно ревю с дрехи ушите от самите тях. Тяхното представяне беше невероятно, вълнуващо, интригуващо.
Учителите (почти всички млади) обучават повече от 350 ученици, 90% от които са роми. Въпреки това успяват да мотивират децата не само да се образоват. По време на тяхното представяне те извървяха своя път в един творчески процес на подготовка, преживяване и споделяне. На срещата след отличното представяне с учителите всички ние подчертахме благодарността си, че в наша чест сътвориха този вълнуващ празник. Децата, които участваха в срещата, са се готвили повече от 20 дни! По време на подготовката се е наложило да работят в екип, да тренират, да репетират. По време на представянето по лицата и искрящите очи им личеше, че са горди да представят по най-добрия начин своето училище. Сигурен съм, че дълго време тези деца ще споделят, ще разказват за преживяното. На практика, учителите осигуриха реализиране на по-висшите потребности, а именно творческата изява. Личеше си, че с тези деца е работено, не само професионално. Това е пътят ромските деца да бъдат мотивирани, да се учат и образоват, тогава ще дойде и приобщаването.
След срещата, г-жа Илиева, учител по философия, ми написа „… Много се радвам, че се случиха толкова хубави събития тези дни в нашето училище. Децата участваха с много желание…” Съобщи също, че на матурата по философия от 65 зрелостници, 57 са постигнали добър успех.
По време на 50 годишнината си разказахме интересни и занимателни истории:
Много трудно издирихме една съученичка Йорданка, омъжена в с. Росина, Търговище. Понеже нямахме никакви координати, когато изпращах писмото, в скоби сложих (за кмета) с надежда, ако не я открият, писмото да бъде получено от кмета. Когато и го занасят, й казват, че има писмо от Благоевградско. Тя отговорила, че не може да бъде, това се отнася до друга жена. „За тебе е, виж, тук пише за кмета” отговорил съседът. Няма случайни неща, Йорданка е била кмет на селото цели три мандата!
Втората „смешка” разказа съученичката Живка: „Редим се на опашка за обяд, последна идва Л.Х., пред всички на висок глас пита „Може ли някой да ми каже какво означава думата „маторица“ (в Петричко така наричат домашната свинка)?” Всички мълчат, тогава аз самият съм й отговорил „Двигатели с вътрешно горене” (смях сред съучениците). В интерес на истината, нас ни учиха на всичко, което ще ни бъде необходимо като полевъдни специалисти и познания за животновъдството.
И нещо, което няма как да пропусна. Когато учихме в техникума, до нас имаше „циганско училище”, учиха само деца от ромски произход. Още тогава е съществувало практиката да биват създавани ромски гета и училища. Днес професионалната гимназия някои от местните я наричат „циганската гимназия” (около училището има изградено гето). Кой и как я създаде? Тези деца не можеше ли да учат в нормално българско училище заедно с българчета и други етноси!
Какво написахме в летописната книга на училището?
Преди 53 (петдесет и три) години 19 момичета и 7 момчета прекрачихме прага на нашето училище – Средно професионално училище по земеделие- СПТУ в гр. Ихтиман, Софийско.
Бяхме плахи и неуверени млади хора, изпитващи страх и безпокойство от отиването в големия град, срещите с непознати връстници, но независимо от трудностите, успяхме да преодолеем страховете си, благодарение на нашите учители, които отговорно и професионално ни подготвяха за живота. Бяхме горди и удовлетворени, че учим в училище, което готви личности, които смело следват целите и мечтите си и поемат отговорност за постъпките си.
Закалката, която получихме, ни направи хора, които не забравят от къде са тръгнали, кой им е подал ръка, за да извървят пътя на успеха.
Искрени благодарности на нашите учители!
Пожелаваме да го пребъде, нашето любимо училище ПГ „Васил Левски” и да продължи да „произвежда” личности и достойни граждани, които обичат Родината!
С благодарност, випуск 1965-1968 година!
08.06.2018 г. Ихтиман
*Забележка: снимките са направени от ученика Кирил Николов от Велинград