Купих си машина за цепене на дърва и моят комшия Д. Д. ми помогна, за да свикна да работя с нея. Но един ден машината отказа да работи, няма налягане. И в един момент се появява моят комшия, солидно почерпен, и още отдалече заяви: ”Какво пак се мотаете, бе?!” Обясних, че машината няма налягане и не работи. Той включи машината и тя тръгна. Опитах се да обясня, че не трябва бутонът да се задържа повече от 2-3 секунди (така пише в указанието), но той ме прекъсна с репликата: ”Учител си, ама прост човек!” Както и да е, благодарение на него продължих и до вечерта нацепихме много дърва. На другия ден дойде и ме попита дали върви машината. „Прост човек съм, но върви.“, му отговорих.
За съжаление, комшията е може би прав. Ние, учителите, сме нарочени за неудачници в живота. Какво ли не се говори по наш адрес: че сме скръндзи, носим дрехи втора употреба, не ходим на почивка, отиваме в училище, „изпяваме“ си песента и се прибираме вкъщи, цяло лято сме във ваканция. И конкретно по мой адрес е имало и има злостни подмятания. Наричали са ме какъв ли не.
Трудно се налага разбирането, че учителите са като всички нормални хора в България. Според мен има най-малко три причини за това отношение:
- Към нас, учителите, се подхожда стереотипно.
- Две неща пречат за нормалното общуване: очакванията и гордостта.Изключително големи са очакванията към нас. Да сме честни, почтени, добри учители и с личния си пример да възпитаваме. Понякога според родителите, а и не само, ние не отговаряме на тези очаквания. Що се отнася до гордостта, хората трудно я преодоляват. Ние не искаме да признаем личностните качества на другите и това е проблем.
- Не обичаме личностите, авторитетите.
Получава се един парадокс. Ние боготворим добрия лекар, отличния инженер, механика, шофьора, но за учителя никой не казва добра дума (освен учениците). В същото време ние, учителите, никога не можем да се освободим от „учителското”, каквото и където да работим си оставаме учители. Това допълнително ни натоварва и ни кара да бъдем по-отговорни и съпричастни.
В този ред на мисли смятам, че няма друга професия като учителската, при която така да важи израелската поговорка от Талмуда – „Никое добро не остава ненаказано“. Всеки ден ние ставаме свидетели на такава „отплата”, но не се сърдим, прощаваме, първи се извиняваме и търсим прошка, защото сме учители. Това е типично за голямата личност.
Иначе аз съм щастлив човек. Както казва Сенека: „Щастливец е онзи, който поправя другите, не само когато е сред тях, но и когато те си мислят за него“. Такава е нашата учителска професия.
Благодаря на Бога, на съдбата, на моите родители, че съм станал учител, че с личния си пример мога да влияя положително на младото поколение. Сега, когато вече съм учител-пенсионер, имам усещането, че съм си свършил работата както трябва, че съм дал всичко, на което съм способен. Затова непрекъснато повтарям, че съм щастлив човек, защото съм учител.
Е, понякога се появяват сълзи, но както се твърди в притчата за учителя „Сълзи на учителя“, тези сълзи често се появяват по време на раздяла. Когато учителят е бил с един клас цяла година, или поредица от години, и идва ред да ги изпрати нагоре към следващото стъпало, което трябва да преодолеят, а той да посрещне новите деца, за да им даде всичко, на което е способен.
Вчера подарих на моя комшия „Приказката за учителя и зидаря”, в която се казва: „…Безумец е този, който не уважава труда на другите. Всеки, който работи е достоен за уважение. Но, за да те уважават другите, трябва ти сам себе си да уважаваш.”
октомври 2015 г.