Hola, г-н Шишков.
Започнах да чета моменти от книгата ви „Един живот като учител и не само”. Хах, аплодисменти за мен. Когато гледах съдържанието, не ми хареса нито една тема, нито едно заглавие… Прелиствах страниците отзад напред, търсих писмото, където Ви беше писала ученичката със странния час в кафенето. Е, не можах да го открия, но пък забелязах, че сте писали за колегите Ви лицемери. Искам да Ви благодаря и поздравя за това, едва ли някой друг би си позволил да критикува колегите си „публично”. А може би това се дължи на скорошното Ви пенсиониране и затова сте се осмелили, но знам, че не е заради това. Вие сте „печен” и затова си позволявам да говоря малко по-свободно с Вас. После забелязах и едно странно заглавие – „Учениците понякога са много жестоки и неблагодарни”, замислих се. Обърнах внимание на обема… ЛОЛ, беше цели девет страници – домързя ме да го прочета, честно (викам си т’ва няма как да го прочета много е ), но пък любопитството ми надделя. Започнах (ИХУ!!!). Докато четох си пишех и с приятел, за известно време го забравих, дори не усещах вибрацията на телефона – толкова се бях унесла в четене (нека да отбележа, случи ми се за първи път). Признавам си смях се, когато прочетох това, когато ученик е казал, че ако е на Ваше място, ще се обеси. Но после сълзи се стекоха по лицето ми, почувствах се зле и се питах как ли сте се чувствали. А ако аз бях на ваше място, леле о.О… Изведнъж телефона ме сепна. Видях го. Леле, около 20 съобщения, а дори не съм ги забелязала. Пишат ми „Къде се изгуби?”, отговорих „Чета книгата на Шишков” и получих отговор „Остави го тоя, бе”. Не спрях да чета, продължих, не обърнах внимание на глупавия смс. Сълзите тъкмо спират и пак започват, падат по страниците на книгата. Какво ми става? Бях ужасена какво е ставало в тези Ваши часове. Аз съм ви много ядосана и обидена, но никога не бих си позволила да ви унижа или наскърбя по този начин.
Сузана Гарова, ученичка от XII клас в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий” с. Сатовча, юли 2014 г.
Сузи, благодаря ти от все сърце!
Калоян Шишков