За всяко нещо си има подходящи и неподходящи моменти. Тактът е навикът да правим подходящото нещо в подходящия момент. Проява на нетактичност е примерно да говорим с непремерен тон.
Наскоро разбрах, че между двама мои близки е станало нещо подобно. Единият казал нещо с непремерен тон, другият се обидил. Естествено, при такива случаи би трябвало да следва извинение и прошка. Да се изрази съжаление, да се направи компромис. Кой обаче пръв трябва да го направи?
Така ли е на практика и как трябва според мен да се постъпва?
Като учител често се налагаше да налучквам най-подходящия тон. Особено към така наречените „лоши“ ученици. И друг път съм казвал, че тези ученици са ми особено симпатични и съм намирал подход с тях. Не пропусках нито една лоша проява, не се правих на глух, че не съм чул и видял. Правех забележки, отстранявах от час. На моменти бях безцеремонен, рязък, дори груб. След което се извинявах, разговарях лично с детето. В същото време забелязах, че това огрубяване на нещата, в повечето случаи даваше невероятен успех в посока добра дисциплина в клас и разбира се, промяна поведението на съответния ученик. В практическия живот, разбира се, е по различно.
При тези случаи ученикът разбира и осъзнава, че „номерата му” няма да минат. Че учителят е този, който определя правилата в класната стая, че той е пазител на груповите норми. Тези правила, разбира се, могат да се договарят, независимо че някои от тях са записани в Училищния правилник. Самият аз работих с такива, приети заедно с учениците правила и резултатите бяха в посока добра дисциплина, получаваше се: всички пишат и работят, без телефони и дъвки, уважение личността и достойнството на всеки.
При общуването са важни не само думите, а и интонацията, мимиките и жестовете. Даже думите са най-малко, едва 7%, интонацията представлява 38%, а жестовете и мимикити – 55%. Тоест ако се търси личната среща, вероятността да се направи нужното за нормализиране на отношенията е много по-голяма и за предпочитане.
На един извънреден съвместен педагогически съвет с ученици, членове на Клуба за ООН, очевидно неподходящият тон в моето изказване в значителна степен е подразнил колегите и те в изказванията си посочиха това. След две седмици на редовния педагогически съвет се извиних на колегите, но в същото време отново заявих, че не се отказвам от нито една теза, изказана от мен на предишния съвет (ставаше дума на учениците да гледаме като на личности и да им имаме по-голямо доверие).
При такива случай на обида (на всеки може да се случи и то се случва всеки ден) има няколко варианта и следствия:
- Да сметнеш, че няма нужда да се извиняваш, ти си правият. Прав не прав, всичко е относително (гордостта ти подсказва такова поведение). Другият също смята, че не трябва да се извинява.
- Да не ти приемат извинението (също поради трудно преодоляване на гордостта, много сме ”тънкообидни” (тук не става дума за ранимостта, която е при всички ни).
- Да уважат твоето извинение, но да не се промени нищо (което всъщност не е решение на проблема). Всеки може да сбърка, ние допускаме грешки, кога съзнателно, кога несъзнателно. Важното е да се учим от тах.
- Човекът, приел твоето извинение, вече да си има едно наум. В същото време се проявява като голяма личност, която се извинява, търси и дава прошка. На въпроса ”Кой трябва пръв да прости?” с учениците сме достигали до повече от 10 аргумента в посока, че прощава по умният, по невиновния и т.н.
- Ти също като личност уважаваш и отчиташ ситуацията и вече ще бъдеш по-внимателен, съобразяващ тона на общуване (което не е малко).
- За съжаление понякога гордостта дори става повод за омраза между добри приятели. Сенека твърди че „колкото са по-несправедливи омразите, толкова са по-упорити”.
- Поддържането на приятелството е талант, защото се иска равнопоставеност, толерантност.
- Радой Ралин казва за миналото „Миналото не се връща, то се преглъща. Но не се забравя“ Философско е да го приемеш!
- Препоръка: Заменете ”но” с „и” Примерно: ”Искам да простя, но не мога да го направя пръв” – ”Прощавам и продължаваме напред”. Защо не?
- В последна сметка, когато се извиниш, поискал си и си дал прошка, сякаш пада огромна тежест от теб. Става ти едно леко и на практика се питаш, защо по-рано не го направих (уверявам ви преживял съм го).